Перигор в черно и пурпурно I

Перигор се намираше отдавна на едно от челните места в списъка ми за посещение във Франция. Заради величествените пейзажи, заради историята, стигаща до зората на човечеството и не на последно място, заради гастрономията и виното в региона. Там може да опитате патешко филе и дроб, салата с патешки воденички и орехи, омлет с черни трюфели или манатарки, ароматни ягоди, сотирани картофи с чесън и магданоз, орехова тарта и да полеете всичко това с плътното таниново червено вино от Бержерак или някое от сладките десертни бели вина от Монбазийак. Едва на място напълно осъзнах защо всичките ми колеги реагираха по един и същ начин, когато обяснявах къде ще ходим през отпуската: „Ау, там яденето е страхотно!”.

На място установихме, че завои освен на Дордона, има и по всички пътища в околностите. И то много. По много тесни пътища, виещи се по гористите хълмове и пресичани от сърни и зайци. Ако сте склонни към прилошаване на път, нямате пълен контрол върху превозното си средство или желание да карате в продължение на час, за да изминете 40 километра, избягвайте Перигор като място за ваканция.

Но ако горното не ви притеснява, въоръжете се с търпение (и търпимост към туристите) и потегляйте на път. Защото в Перигор има какво да се види: пясъчножълтите къщи с остри кафяви покриви, долината на реката, която може да проплавате с кану, пещерите, обитавани от кроманьонците и крепостите по високите хълмове.

Исторически, Перигор се е обособил като регион още по времето на Карл Велики и след това е станал граафство, преминавало често от английски във френски ръце по време на Стогодишната война, преди да стане част от френската корона.

Регионът е разделен условно на четири части, всяка носеща името на цвят:

зелен (на север), заради дъбовите и кестенови гори,

бял (в центъра) , заради варовиковите скали,

пурпурен (на югозапад), заради червеното грозде

и черен (югоизток), заради тъмните дъбови и орехови гори.

Ние бяхме на границата между черния и пурпурния Перигор, с отбивки към едната или другата страна, в зависимост от местата, които искахме да посетим.

Най-известният и радващ се на внимание град в околностите е Сарла. Градът датира още от началото на IX век, построен и развил се около бенедиктинско абатство, достигнал разцвета си през Средновековието е запазил старовремското си очарование до наши дни. Човек се губи с удоволствие по тесните и стръмни улички, откъдето се открива чудна гледка към града и покривите. А ако попадне там през уикенда, може да се възползва и от традиционния пазар.

В Перигор е пълно с китни, гиздави и типични селца и градчета, всяко със своята история и традиционни занаяти. По пътя редовно минавахме през различни от тях и всяко радваше окото с цветята по прозорците и дворовете или с живописното си разположение.

Едно от тях беше Лимьой. Мисля, че няма смисъл да пояснявам, че селцето, както много друти, води началото си още от Средновековието. То е разположено високо сред скалите, на мястото където Дордона среща реката Везер. Укрепено селище, бившо важно пристанище за транспорт на стоки, сега е класирано сред най-красивите френски села. Изкачването до най-високата му точка си заслужава напълно, като по пътя може да разгледате запазените къщи, някои от които носят следи от средновековните дюкяни или работилници, разположени преди столетия в тях.

Перигор е бил високо оценяван и от праисторическите хора. Най-старите следи от тях са открити от епохата на неандерталците (преди около 70 000 години). След това са дошли кроманьонците (между 40 000 и 12 000 преди нашата ера) и накрая, в късния палеолит, мадленските хора (15 000 – 8 000 години преди нашата ера), които са оставили в наследство редица пещери по долината на Везер, украсени с рисунки или гравюри в камъка. Най-известната от тях е несъмнено пещерата Ласко, наречена от един от първите й изследователи „праисторическата Сикстинска капела”. В нея има спиращи дъха изображения на бикове, крави, елени и коне на 17 000 години. Истинската пещера е затворена за посещения от близо 40 години, защото последиците от многобройните посетители навремето са започнали необратимо да увреждат рисунките. Затова в началото на 70тте години, на около 200м от първообраза, се създава факсимиле на частта от пещерата, където са намерени стенописите. В продължение на 11 години скулптурите Бернар Огюст и Пиер Вебер, работят с местната  художничка Моник Пейтрал, за да пресъздадат в най-дребните детайли оригиналната пещера и рисунските, използвайки праисторическите техники и пигменти. В момента тя е отворена за посещения и бе едно от първите места, които искахме да посетим. Преживяването е неописуемо (дори и човек да знае, че посещава реплика) и те изпълва с благоговение пред майсторството на първите хора, които обикновено сме склонни да мислим за недоразвити и едва цивилизовани.

Следи от праисторическите хора са открити и в множество пещери по поречието, голяма част от които впоследствие се превръщат в средновековни троглодитни селища. Едно от най-известните от тях е селището на перигорскага Мадлена, наречено така, заради статуята, намерена при разкопките и дало впоследствие името на мадленския период от развитието на човечеството. Много е интересно човек да посети това нетрадиционно селище и да се възхити на начина, по който предците ни са използвали природните характеристики на мястото, за да се предпазят от хищници и нашествия.

В следващата част ще излезем от селцата и градчетата и ще ви разкажа малко повече за замъците.

Сарла

Лимьой (Limeuil)

Перигорската Мадлена