Хавър – импресия в бетон

Мисля, че няма друг френски град, който така да разделя мненията за него (поне сред моите познати и приятели), както Хавър. Впечатленията варират от „това е една ужасна камара бетон“ до „абе, каквото и да казват, не е чак толкова грозен“.

Градът има дълга, но и доста трагична история. След като в продължение на векове е бил значително пристанище, до голяма степен подхранвано от търговията с роби, градът е сринат до основи от бомбардировките по време Втората световна война през 1944г. През 50тте години, възстановяването му е възложено на архитекта Огюст Пере, който си е създал име като специалист по работата с бетон и солидни сгради без особени украси по фасадата. Хавър няма типичната нормандска архитектура с видим гредоред и старовремски чар, ламаринени покриви или тухлени къщи с балкони от ковано желязо. Градът е модерен, правоъгълно-квадратен и без особени декорации по фасадите. Та, може би затова, Хавър оставаше някъде встрани от полезрението ми при плануване на разходките ми в района.

Катализаторът на желанието ми да се кача на влака беше една случайно намерена статия, разказваща за проучването кога и къде е била нарисувана картината „Импресия. Изгряващо слънце“ на Клод Моне, чийто оригинал може да видите в музея Мармотан в Париж. Дааааа, има хора, които си задават подобен тип въпроси. След задълбочен анализ на картината, документите на художника, картите на града, та дори и алманаха с часовете на изгрев и залез и намесата на астрофизик, мистерията е разгадана.

Когато в 7ч35 сутринта на 13 ноември 1872 година Клод Моне е наблюдавал изгрева на слънцето от прозореца на хотела, където е отседнал (hôtel de l’Amirauté на Grand Quai) в град Хавър и след това набързо е е нахвърлял впечатленията си върху платното, едва ли е подозирал, че ще това ще преобърне света на изкуството година по-късно. И в продължение на още много години.

И друг път съм разказвала за моя интерес към творчеството на Клод Моне и на импресионистите като цяло. След като прочетох статията за изследването, вече нямаше начин: ще се ходи до Хавър. Така де, и бръмбарите в главата ми трябва да се занимават с нещо. И ето че в една съботна сутрин през месец август, бях във влака, готова за приключения.

До Хавър се стига сравнително бързо (около 2ч30) и удобно с влак от гара Сен-Лазар в Париж (увековечена в картина на Клод Моне, между другото). Може спокойно да се разходите дотам в рамките на деня, стига да имате желание да станете рано и да си легнете сравнително късно. Също така, може да го включите в програмата си, ако сте на обиколка в района, например, към Етрета или Руан. Така или иначе, разходка до Нормандия винаги е добра идея.

Първата ми спирка, разбира се, беше пристанището. Или поне част от него, там, където навремето се е намирал Grand Quai. Той, както и хотелът, разбира се, вече не съществува, заменен е от Quai de Southampton. Но с малко въображение човек може да се види в картината. Всъщност, с много въображение.

След пристанището, разходката продължи в центъра на града, който беше точно, както го очаквах – правоъгълен и бетонен. Но, въпреки това, не беше подтискащ, а просто различен. Предполагам, зеленината и слънчевият ден допринесоха за приветливата атмосфера, която усетих. Градът сигурно изглежда твърде различно при дъжд и мъгла.

За мен, най-впечатляващото здание в Хавър се оказа църквата Saint-Joseph (св. Йосиф). Под строгата ѝ бетонена външност се крие феерия от цветове отвътре, идващи от множеството витражи на кулата. Толкова бях погълната от гледката над главата ми, че на няколко пъти си ударих коленете в пейките, докато обикалях нефа.

Ако искате да видите Хавър от високо, отбийте се до „Висящите градини“ (Les jardins Suspendus) – ботаническа градина на хълма над града и се разходете в близкия квартал Saint-Adresse, който е останал навремето малко встрани от бомбардировките и който пази все още някои следи от стария вид на града.

Не пропускайте и плажа с цветните кабинки, но на който трудно ще опънете хавлията си, тъй като е каменен.

След прекарания ден в Хавър, мисля, че бих могла да се присъединя към групата хора, които смятат, че „абе, каквото и да казват, не е чак толкова грозен“. Даже може дори да кажа, че градът ми допадна. Да, различен е от типичният френски град, различен е от момента, в който Моне е нарисувал „Импресия. Изгряващо слънце“, но и в това има един своеобразен чар. Накратко, няма да сгрешите да го посетите и вие и да съставите свое мнение. След като сте видяли по-известните места в Нормандия, разбира се.