В началото мислех да озаглавя този пост „Париж ще е винаги Париж“, по името на песента на Морис Шевалие, но асоциацията на текста (песента е написана през 1939 година) е доста сериозна и тъмна, за да се свърже с лекотата на темата на моя текст.

Тези дни се навършват 20 години, откакто дойдох във Франция и където трябваше да остана само временно. Тогава не си давах сметка за две неща. Първо, ще остана доста повече от временно и, второ, че това е началото на една дълга история между мен и Париж. Тоест, по-скоро от мен към Париж, защото на Париж, предполагам, му дреме на Айфеловата кула за мен.

Аз, обаче, харесах този град. И досега го харесвам, независимо от критиките, че е мръсен, пренаселен, скъп, туристически, надменен, надценен и доста чуждоултурен. В него се чувствам на мястото си. Тук се запознах с ПП, тук родих дъщеря си, тук работя, тук мога да се разхождам и да откривам нови места, тук се виждам с приятели.

За тези 20 години, и аз и Париж се променихме, къде за добро, къде за лошо, празнувахме, тъжихме, обичахме. Да видим какво ще ни донесат следващите двадесет.
А дотогава, ще пускам снимки.









Както се казва "няма нищо по-постоянно от временното" 🙂
Винаги се наслаждавам на снимките ти от Париж, защото много
го обичам като град.
Толкова отдавна му се насладих…
Радвам се за вашите "отношения"
Много хубави снимки :)Поздрави!
Мира, щастливка си ти, че си намерила своето място, където да се чувстваш У дома, извън родината! А Париж е прекрасен през твоите очи! Продължавай все така да ни радваш със снимките си оттам. И честита ви годишнина на теб и Париж!
Целувки!
Дани, Таня, Соня, много ви благодаря!
Поздрави и приятна седмица!