За мен
(снимка: Камбанката )
Добре дошли в Мармотника!
„Публикувано от Мира” – така пише под всеки пост в блога. Както се досещате, Мира съм аз, съкратено от Владимира. Шеговито се определям като българка по рождение, французойка по местожителство и, по всяка вероятност, англичанка в предишен живот. Живея в малко градче (известно в Мармотника като „наше село”) на 20 километра южно от Париж, с мъж („ПП”) и дъщеря (вече 14-годишната „Камбанка”). На възраст съм от обратната страна на четиридесетте, за добро или за лошо, а по образование – биохимик, доктор по имунология. Именно докторатът ми беше причина да дойда във Франция, а към края му, тъкмо когато започнах да се оглеждам за стипендия в Англия или Щатите, се запознах с ПП… и останах тук. След няколко години в научни лаборатории преминах от Тъмната страна на Силата и в момента работя в областта на клиничните проучвания.
Интересът ми към готвенето дойде без изобщо да съм го търсила. Винаги съм обичала да ям, но процесът на приготвянето минаваше на няколко километра над главата ми. Когато бях в гимназията, майка ми положи героични усилия да ме научи да се справям в кухнята, но без особен успех. Горе-долу оттогава датират и първите ми неуспешни кулинарни експерименти с несвойствени за българската кухня ястия – скоунс, с които можеха да се забиват пирони в стената и лазаня толкова глетава, че дори кучето ни не поиска да я помирише (а иначе все оглеждаше с любопитство какво има за ядене). След като с ПП се оженихме, се специализирах в приготвяне на салати и аламинути от типа „изваждаш от опаковката и слагаш в микровълновата фурна, или в краен случай – в тигана”. Едва когато Камбанката стана на възраст, подходяща да се храни наравно с нас, започнах да се интересувам малко повече от рецепти и домашна кухня, за да дам някакъв що-годе добър старт в бъдещите й хранителни навици. По това време замених и лабораторните мишки с компютърни и кухнята ми даде неподозиращи възможности за експерименти, за да запълня празнотата, оставена в живота ми от епруветките и флуоресциращите клетки.
С времето понапреднах с готвенето, макар и все още мярката „брашно, колкото поеме” да ми беше също толкова ясна колкото и „светлинни години на литър”. Поговорката, че апетитът идва с яденето се оказа вярна. Постепенно започнах да се включвам и в темата със снимки на приготвените ястия във форума БГ-Мамма. Колкото повече се интересувах от кулинария, толкова повече започвах да чета и да се образовам за национални и регионални кухни, техники, тенденции, майстори-готвачи, да събирам готварски книги и списания и да следя кулинарни блогове. Така открих и света на кулинарната фотография и разбрах защо снимките на другите изглеждаха стотици пъти по-добре от чинията ми с цветчета на плота в кухнята, снимана със светкавица.
Идеята за блога се роди, когато един ден попаднах на рецепта в един от българските готварски сайтове (при това от популярните) за не-помня-какво-месо по провансалски. В списъка с продукти бяха изброени пушени гърди, гъби и сметана, все съставки характерни за по-северните кухни и нямащи нищо общо със слънчевата средиземноморска Прованс. Казах си, че щом сайт, претендиращ за сериозност и известност може да публикува небивалци, мога и аз да си направя блог, където също да публикувам каквото ми скимне (надявам се, и по-добре документирано).
Името на блога е закачка с рекламата на извeстна марка шоколад, където един мармот завиваше шоколада в станиол. В края на 90тте, когато пристигнах под Айфеловата кула с идеята, че ще остана година-две, фразата от рекламната кампания беше в устата на всички, а аз (която поради липса на телевизор бях изпуснала цялата кампания) с несигурния си все още френски се почесвах по главата и търсех по речници скритото значение на думата “мармот” с надеждата да разбера защо загъва шоколада в станиол. Е, разбрах го впоследствие и наред с това научих, че на френски изразът „спи като съсел” е „спи като мармот”. Тъй като освен да похапвам, обичам и да поспивам, установих, че в душата си съм всъщност един мармот. Обичам и шоколад, затова името на блога ме описва доста добре.
Какво ще намерите в него? Най-често, това, което ядем вкъщи. Любопитната ми природа ме кара да опитвам нови неща и да прекроявам стари. Рецептите, макар и болшинството да са повлияни от френската кухня, отразяват еклектиката на масата у нас – от домати по провансалски до бейгъли, бирияни и шкембе чорба. В рубриката „Класически френски рецепти” са събрани някои от най-известните френски ястия – рататуй, крем брюле, клафути.
Когато не готвя, снимам или вися в интернет, обикновено чета, като предпочитанията ми са насочени, но не и ограничени, към научната фантастика и фентъзи. А когато се получи щастливата комбинация от време и финанси, тръгваме на път, във Франция или другаде.
Приятни минути в блога!
