Извън Токио за ден
към предишната част
към следващата част
Никко – да биеш път заради един слон. Или два.
Преди време, не помня по какъв повод, ми попадна любопитният факт, че в някой си храм в Япония има рисунка на слон. Защо пък не? На катедралата във Вашингтон пък има водоливник с каската на Дарт Вейдър. Интересното за японския слон, обаче, е че художникът му нивгаш през живота си не е бил виждал слон и го е рисувал само по описание и въображение. И така този факт се закачи някъде дълбоко в съзнанието ми, за да бъде изровен няколко години по-късно, когато започнах да планувам пътуването ни до Япония. Само дето не помнех нито как се казва храма, нито на кой е посветен, нито къде се намира.
Бързото търсене в Интернет по ключови думи „въображаем слон япония“ за милисекунди изрови информацията че този въображаем слон не е нарисуван, а е изваян през 17ти век от известния за времето си скулптор Танию Кано и се намира на фасадата на Горния свещен склад в храмовия комплекс Тошогу, посветен на паметта на шогуна Токугава Иеясу, в град Никко. И слоновете са даже два!
В такива моменти безкрайно се радвам, че живеем в епоха, където всяка информация е на един клик разстояние. А с още един клик добавих Никко и храмовия комплекс в Програмата.
Ако сте били в съзнателна възраст в средата на 80тте години на миналия век, твърде вероятно си спомняте сериала „Шогун“ по едноименния роман на Джеймс Клавел с участието на Ричард Чембърлейн и Тоширо Мифуне, който опразваше улиците също толкова успешно, колкото и „Робинята Изаура“ (само дето „Робинята Изаура“ не породи в мен такъв интерес към Бразилия, колкото „Шогун“ към Япония). Сюжетът на сериала е базиран (с въображение) на живота на английския мореплавател Уилям Адамс, който стига до Япония и успява да стане доверен съветник на шогуна Токугава Иеясу (образа на Торанага-сан в сериала).
Токугава Иеясу е основател и първи шогун от шогуната Токугава, властвал в периода Едо (1603 – 1868). След смъртта си е обожествен и светилището Тошогу в град Никко е посветено на неговата божествена форма Tosho Daigonge („Божество на източната блестяща светлина“). Светилището отначало е скромен мавзолей, който с годините е постепенно дострояван, докато стигне до богато украсен храмов комплекс по времето на неговия внук. Комплексът се състои от около 12 сгради, украсени със скулптури, фризове и позлата, в които се откриват както будитски, така и шинтоистки елементи. Намира се на склона на хълм, сред вековна гора, която предполага тишина и усамотение (доколкото е това възможно заради многобройните посетители). До него, обаче, се стига по доста стъпала. Изкачването е по-трудно, ако страдате от сърдечно-съдови заболявания, астма или проблеми със ставите. Но ако успеете да стигнете до горе, сетивата ви ще бъдат възнаградени с красиви сгради с пищна украса и майсторски скулптури.
И, разбира се, двата слона!
Малко практически подробности – от Токио можете или да вземете директен експресен влак до Никко (който не се покрива от паса за железниците), или да стигнете със свръхскоростния влак (шинкасен) до гара Уцономия, откъдето да вземете регионален влак за около 30 минути до гарата в Никко (втората възможност се покрива от паса за железниците). От самата гара има автобуси, които спират близо до моста, който е отправна точка за влизането към храмовия комплекс, или може да тръгнете пеша от гарата до комплекса (между 30 и 45 минути, в зависимост от спирките за снимки по пътя). Оставете си достатъчно време за придвижване и проверете часовете за влаковете на връщане, особено ако имате запазени места за шинкасена обратно до Токио. И внимавайте с магазините за сувенири по пътя към гарата – човек много лесно се заплесва в тях и може да си изпусне влака (ние успяхме да го хванем на косъм!).
Планината Фуджи – когато Инстаграм отговаря на реалността
Не си давах сметка колко е важна планината Фуджи за японците, докато не се сблъсках с един много приятен господин в Обсерваторията на седалището на управата на токийския мегаполис (Tokyo Metropolitan Government Building). Ако си спомняте от предишния ми пост, по време на нашето посещение там, валеше и градът беше обвит в мъгла. А при ясно време би трябвало да се открива гледка дори до планината Фуджи. Пред всеки прозорец в обсерваторията има табелка, на която са означени основните сгради, които се виждат от там. Докато стоях пред прозореца, откъдето би трябвало да се вижда Фуджи при благоприятни условия, дойде и един господин на възраст малко по-голяма от моята и започна да разучава означените забележителности. Разменихме учтиво няколко думи (английският му беше много добър) за това какво (не) се вижда и как нямаме късмет с времето и в един момент той благоговейно промълви „А, Фуджисан!“ и насочи фотоапарата си към мъглата. И докато аз казвах колко е жалко, че не можем да го видим, заради лошото време, господинът с усмивка ми отговори „Няма значение, той е там!“.
Повечето снимки, които бях гледала в продължение на години на планината Фуджи, бяха правени от подножието ѝ, или от високо. И затова така го помнех и си го представях. Докато преди време не попаднах на снимка в Инстаграм на планината с една пагода на преден план. И се захласнах! След което известно време се чудех дали не е монтаж, защото изглеждаше прекалено красиво, за да е истина. Но се оказа, че пагодата си съществува и има вероятност Инстаграм да отговаря на реалността. Трябваше да видя тази гледка наживо.
Пагодата се казва Chureito и е част от светилището Arakura Sengen, построено на планински склон точно срещу планината Фуджи. Малка подробност е, че до пагодата се стига по 400 стъпала (или за по-кекавите от нас, по виещ се асфалтиран път който е по-полегат, но по-дълъг). Но нали казват, че кеф цена няма. Е, аз я платих с коленете си. Но за сметка на това, гледката (която споделих с още няколкостотин души) е просто прекрасна и съдържа в себе си част от есенцията на Япония. Инстаграм понякога отговаря на реалността! Само си представям колко красиво ще е през пролетта, с цъфналите вишни.
Малко практически подробности – до пагодата може да стигнете с влак, или с автобус, който тръгва от гара Shinjuku (Highway bus). Ние избрахме втория вариант. Автобусът ви оставя на спирка на магистралата и после имате около 15ина минути пеша, докато стигнете до входа към светилището. Всичко е добре означено, следвайте табелките (или тълпата). Силно препоръчвам, ако пътувате по време на натоварен период, да си вземете запазени места за автобуса, защото ако няма свободни места, шофьорът няма да ви качи и ще трябва да изчакате следващия (движат се на всеки 30 минути). След разходката до пагодата може да си направите еднодневна екскурзия в района, където има красиви езера. Ние обаче пропуснахме и се върнахме към Токио, където ни чакаше кръстовището на Шибуя.
към следващата част