Посещението на Киото

След То-кио, дойде ред да обърнем сричките и да потеглим в посока на Кио-то. От новата столица, към старата. Киото е бил столица на Япония в продължение на хилядолетие (от 794 до 1868 година). Изключително богат на история, има много какво да се види в него – и известни, и по-неизвестни храмове, градини, сгради.

Сега ще направя едно признание – Киото не ми хареса особено като град. В цялостния си вид, имам предвид, не като забележителности. Имаше някои много красиви и впечатляващи места, но атмосферата му не ме докосна. Може би влияние оказа и това, че го посетихме по време на дълъг празничен уикенд и навсякъде имаше много хора, което до голяма степен отне от чара на града. Но пък и аз съм си виновна – организирах Програмата около най-известните и най-популярните места. За следващия път ще знам, вместо инстаграмабъл-светилището Фушими Инари, ще предвидя светилището на красотата (kawai shrine), където рисуваш идеалното лице, което искаш да имаш, на молитвена дъсчица и се молиш желанието ти да бъде изпълнено. Току-виж имам късмет и изведнъж се окажа 25-годишна красавица! А дотогава ще ви разкажа кои от известните забележителности на Киото посетихме ние.

Храмовете и светилищата

Kinkaku-Ji – Златният павилион

Започвам описанието на храмовете с не съвсем храм.

Златният павилион (или „Павилионът на градините на сърните“, както е оригиналното му име) в северната част на Киото всъщност не е действащ будистки или шинтоистки храм, а е пагода, построена да съхранява будистки свещени реликви и с дълга и заплетена история. Земите в района през XII-XIII век са били имение на знатно семейство, което триста години по-късно е било закупено от шогуна Ашикага Йошимицу. Шогунът преустройва имението, като съсредоточава цялостния пейзаж на сградите и градините около новопостроения Златен павилион, който трябва да символизира раят на земята. Двата горни етажа на павилиона са покрити с тънки листове злато, което в будизма е символ на чистота и прозрение. След смъртта на шогуна и според завещанието му, имението е превърнато в будистки храм за съзерцание (зен-храм). Храмът и пагодата са били опожаряване на няколко пъти в хода на историята (за последен път през 1950 година) и след това построявани наново. Сегашната постройка е от 1955 година.

Павилионът е разположен на езеро сред разкошен парк. Вътрешността му не се посещава, обикаляте го по пътеките отвън, около езерото и в част от парка. Но дори и само отвън, павилионът е изключително красив, с контраста на златната фасада върху зеления пейзаж и с блещукащите си отражения във водата на езерото.

На излизане от парка, не пропускайте сладоледа с чай мача и малко златна пудра отгоре.

Храмът Ryoan-Ji

Преди повече години, отколкото ми се иска да призная, в любимото ми телевизионно състезание „Какво? Къде? Кога?“ по руската телевизия, имаше въпрос за японските каменни зен градини: „Защо камъните са подредени така, че откъдето и да ги гледате, един от тях винаги остава скрит от погледа?“. Въпросът беше придружен от снимка на каменната зен градина на храма Ryoan-Ji. Толкова останах впечатлена от въпроса, отговора и градината, че години по-късно още ги помня. Затова, ако трябваше да избирам само един храм за посещение в Киото, щеше да бъде този.

Колкото градината е известна надлъж и нашир, толкова създателят ѝ е неизвестен. Има множество теории за личността му, както и за причината за подредбата на камъните точно по този начин – отъждествяват ги на групи дървета, острови в морето, символ на безкрайността, или дори тигър, пренасящ малките си през езеро. Каменните градини са градини за съзерцание, затова може би всеки от нас трябва да намери нейното значение в сърцето си. Ако не сте в настроение за самовглъбение, може да се разходите в останалата част на храма или в покрития със зеленина парк.

А отговорът на въпроса от състезанието е, че разположението на камъните ни напомня, че не можем напълно да опознаем нищо, понеже една част от него винаги остава невидима за очите.

Храмът Kiyomizudera

В превод името му означава „Храмът на чистата вода“. Основан през 780 година, той е посветен на едно от основните учения в японския будизъм. Храмът се намира на горист хълм, близо до водопад, откъдето всъщност идва името му. От една от терасите му се открива красива гледка към града и гората на хълма. Освен основния храм, има и няколко по-малки, както и много красиви градини, които си заслужават да се отбиете, дори и за малко.

А до самия храм се стига по няколко улици със живописни традиционни дървени къщи, на приземните етажи на които има различни магазини и ресторанти (Ninnenzaka и Sannenzaka). Всичките тези забележителности привличат много посетители, често в наети за деня кимона, за да могат по-пълно да се потопят в атмосферата на старата столица.

Ако кривнете, обаче, по страничните пътеки или улици, след като сте направили вече „задължителните“ снимки, ще може да се наслаждавате на разходката почти сами. Което май е и най-приятната част.

Светилището Fushimi Inari

Може би най-„инстаграмското“ светилище в Киото. Не мога да си кривя душата, червените гъсто подредени тории, криволичещи по склона на хълма са изключително фотогенични. Но за да му се нарадвате, идете рано, ама възможно най-рано! Или възможно най-късно вечерта. Аз бях там в 7ч30 сутринта и хората започваха да идват.

Светилището е посветено на шинтоисткия бог на ориза, Инари и неговите вестоносци, лисиците. Затова около светилището ще видите множество статуи на лисици. Входът към комплекса е през голяма тория-врата, дарена от военачалника Тойотоми Хидейоши и която води към основната постройка. Зад нея по склона на планината започват пътеките, покрити с по-малки тории (Senbon Torii, „хиляди тории“). Те са дарения от фирми или частни лица (предприемачи, търговци) и името на дарителя и датата на дарението за записани на гърба на торията. Ако успеете да преминете през всички от тях, ще стигнете до върха на планината, откъдето се открива гледка към града. Тъй като цялата разходка отнема към 2-3 часа, а аз не съм известна с планинарските си наклонности, свърнах някъде по средата и поех по пътя надолу, през гората.

Останалото

Бамбуковата гора в Арашияма

Арашияма е район в покрайнините на Киото, с красиви гледки, храмове, места за разходки и една бамбукова гора. Казват, че тя е вдъхновила аниматорите от Студио Джибли Хаяо Миязаки и Исао Такахата за някои от сцените във филмите им, като „Приказка за принцеса Кагуя“. На мен, обаче, повече ми напомни за битките в бамбуковата гора от филма „Летящи кинжали“ (нищо, че той се развива в друга страна).

В гората в Арашияма нямаше битки, само една разходка сред бамбукови стъбла високи над 10 метра, в зеленина и (почти) спокойствие… ако се абстрахирате от другите посетители. Повечето странични алеи са затворени за пешеходци, но в тях можете да се разходите с рикша срещу заплащане. Ние предпочетохме да следваме „царския“ път и обиколихме каквото можахме, избягвайки организираните групи, с променлив успех. На едно място гората е пресечена от железопътна линия, та може да се наложи да поизчакате преминаващия влак. А ако сте късметлии, влакът може да е от „едновремешните“, с ретро-изглеждащ локомотив.

Kimono Forest

Недалече от бамбуковата гора в Арашияма, близо да гарата Randen е разположена „гората от кимона“ – арт-инсталация, където в 600 двуметрови цилиндрични тръби, подобни на бамбукови стъбла, са изложени платове за кимона с мотиви, изрисувани в традиционен за района на Киото стил (kyo-yuzen). Стилът kyo-yuzen датира от епохата Едо и се характеризира с използване на ярки цветове и характерен начин на рисуване на цветята и животните по плата. Самият плат се оцветява със специфична техника – контурите на мотивите по плата се минават първо с лепило, за да може различните използвани цветове да не се разтичат и смесват помежду си. След това мотивите се рисуват на ръка и след като изсъхнат, се покриват с восък, така че да не бъдат покрити от основния цвят. След като и основният цвят бъде нанесен, платът се нагрява на пара, за да се разтвори восъка и след това се изпира няколко пъти, за да се отстранят всички следи от восък и лепило и платът да се разкрие в цялата си прелест.

В колоните на гората от кимона има представени платове с 32 различни мотива. Разходете се по криволичещите пътеки и се възхитете на красивите шарки (и на младежите и девойките в истински кимона, които минават покрай вас). А вечерно време „стъблата“ платове са осветени, добавяйки към феерията на разходката.

Замъкът Nijo

Крайно време беше да посетим и някой замък при това пътуване. Само храмове не върви, някак си. В Киото изборът беше между императорския дворец, и замъка Ниджо. Тъй като посещението на двореца не е свободно, се насочихме към замъка. Той е бил построен през 1603 година, за да служи за резиденция в Киото на шогуна Токугава Иеясу. След края на шогуната, замъкът е станал за кратко време собственост на императорското семейство, което след това го е дарило на града.

В замъка се влиза през няколко порти, като най-вътрешната, Карамон, е изключително богато украсена в китайски стил и е много впечатляваща. Тя води към основната сграда на замъка (дворецът Ниномару) и красивата градина около него. Понеже дойдохме малко преди края на работното време, не успяхме да влезем в двореца, в който е живял шогунът. За сметка на това, се разходихме из градините, които изключително радват окото. Всъщност, като се замисля, в Япония не видях грозна или запусната градина. Всички до една, дори и саксиите пред вратите на къщите бяха прецизно изпипани до последния детайл.

The Face House

На малка странична уличка в Киото, пълна с традиционно изглеждащи къщи, изведнъж попадате на… човешко лице! Тази недотам традиционна къща е построена през 1974 година по проект на архитекта Ямашита Казумаса и е била отначало предназначена за жилище и ателие. Интересното при нея е, че всяка от антропоморфичните ѝ черти изпълнява съответната функция – очите са прозорци, устата – вход, а вентилационната система е скрита в носа.

За мен беше любопитно да я видя „на живо“ и се разходих един следобед до там, преди да спра за кафе и сладкиш и продължа към пазара Нишики.

Пазарът Nishiki и улица Pontocho

Първитe магазини на пазара са отворени през 1310 година и първоначално са били за търговия с риба на едро. Впоследствие започват да продават риба и на дребно, а с годините и други видове продукти. Пазарът представлява дълга, сравнително тясна покрита улица, по продължение на която са разположени малки (или по-големи) магазини с най-различни видове продукти, морски и земни, или направо готова храна. След храмовете, може би е най-туристическото място в Киото (включително има и организирани обиколки с дегустация). Аз може би го посетих по изключително натоварено време, когато човек просто не можеше да се размине от хора, а камо ли да се спре на някой щанд. Пред всички магазини се виеха опашки и разходката за мен стана повече натоварване, отколкото удоволствие. Затова даже и нямам снимки от него. Ако някой ден имам щастието да се върна в Киото, бих отишла рано сутринта, при отварянето на магазините.

След неуспешното ми посещение на пазара Нишики, реших да се отправя към улица Понточо, близо до река Камо, където са съсредоточени множество кафенета, барове и ресторанти с различни видове местна и не толкова местна кухня и със също толкова разнообразни цени. Много от ресторантите, с изглед към реката, имат и дървени тераси, на които през лятото човек може да седне и да се радва на гледката. Самата улица, както и прилежащите й, са тесни, павирани и с аромат на риба и горещо саке. Аз минах оттам в късния следобед, когато ресторантите тепърва започваха да отварят и още нямаше много хора, търсещи място за вечеря, или питие. Ако имаше нещо отворено, с удоволствие бих се спряла да пийна чаша бира, но денят беше вече дълъг и краката ми напомняха за себе си. Затова се прибрах в апартамента и семейно отидохме да вечеряме в малък семеен ресторант, държан от две дами на повече от достопочтена възраст и за който ще разкажа отделно.

Гион и гейши

Разбира се, не ги видяхме. Гейшите, имам предвид. Противно на общоприетото схващане, гейшите (или „гейко“, на диалекта от Киото) не са елитни компаньонки, а са високообразовани артистки, певици или танцьорки, които развличат гостите по време на банкет с музика, танц, игра или разговор. В наши дни, в Киото съществуват само няколко района, където в специални къщи (окия) живеят гейко и майко (ученичка-гейша). Те излизат най-вече вечерно време, когато имат ангажимент в някоя от чайните (очая), където се организират банкетите или други събития. Вечерята и компанията на гейша са много скъпи и са запазени обикновено за тесен кръг клиенти, в който се влиза само с препоръка от вече съществуващ клиент.

Затова да видиш истинска гейша или майко е рядък късмет и привилегия за средностатистическия турист. Ние не бяхме такива късметлии, пък и се разходихме из квартала Гион (където се намират по-голямата част от окиите и чайните) преди залез слънце, та съвсем си намалихме шансовете за среща. Независимо от това, харесах улиците с традиционни дървени къщи, където може би имаше и някоя очая след магазините и изисканите ресторанти.

към следващата част